Р      Е      Ш      Е      Н      И      Е  №58

                                          гр. Шумен, 22.03.2017 г.

 

Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и трети февруари  две хиляди и седемнадесета година, в състав

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Моллов

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1. Л. Томова

                                                                                                 2. Т. Димитрова

при секретаря С. М., като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 33 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:             

                   Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

 

                  Депозирани са въззивни жалби от Ж.А.Й., едната от които е подписана лично от нея и от съпруга й А.К.Й. / Х.Б. /, назначен за неин настойник с решение на Граждански съд – Чорлу, Република Турция, а другата – чрез пълномощника й адв. Г.С., и двете срещу решение № 309/25.10.2016 г. по гр.д. № 1187/2015 г. по описа на НПРС.

                   Жалбоподателката намира решението за недопустимо, необосновано, неправилно и незаконосъобразно, по съображения, изложени в жалбите й, с оглед на което моли съдът да го отмени.

                   В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият Н.А.М., действащ чрез пълномощника адв. Г. К. от ШАК депозира отговор на жалбите, в който ги оспорва като неоснователни и моли за оставянето им без уважение, както и за присъждане на извършените по делото разноски.

                  Третото лице помагач Г. О.М. не изпраща отговор по жалбите в предоставения й законен срок.

                   Въззивните жалби са подадени в срок, редовни и допустими.

                   Разгледани по същество същите са основателни, поради следното:

                   Гр.д. № 1187/2015 г. на НПРС има за предмет, предявен от жалбоподателката срещу въззиваемия, положителен установителен иск за собственост, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 1/6 ид.ч. от недвижим имот – дворно място с площ от 1 123 кв.м., ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, за което е отреден УПИ VІ-789, кв.105 по плана на с. Т.И., обл. Ш., при граници: улица, УПИ VІІ-788, УПИ V-791, придобита по наследство от общия на страните наследодател – А. М.Х., ЕГН **********, б.ж. на с. Т.И., обл. Ш., починал на 22.11.1995 г..

                   Ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен, като се е позовал на придобиване правото на собственост върху имота, в частност върху претендираната от ищцата 1/6 ид.ч., по давност, която е изтекла в периода от 10.11.1995 г., когато между него и общия наследодател е бил сключен писмен договор за покупко-продажба на същия имот, до датата на завеждане на исковата молба – 01.12.2015 г..

                   По искане на ответника, като трето лице помагач в производството е конституирана и съпругата му Г. О.М., с оглед на предявеното от него възражение за придобиване на процесния имот по давност, изтекла през време на брака между двамата.

                   Първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.124, ал.1 от ГПК, като с решението си го е отхвърлил като неоснователен и е осъдил ищцата да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 1 005 лева. Решението се обжалва изцяло от ищцата.                

                   След проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.     

                   По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното: Жалбоподателката и въззиваемият са наследници по закон на А. М.Х. / А.Е.М. /, ЕГН **********, б.ж. на с. Т.И., обл. Ш., починал на 22.11.1995 г., като и двамата са негови деца. Освен тях, след смъртта си, Х. е оставил за наследници още четири деца, а именно – А.А.М., Ф. А.М., В.А.М. и В.А.Б.. С н.а. № 77 от ....... г., .... на НПРС, наследодателят е бил признат за собственик по давностно владение на спорния недвижи имот, представляващ  дворно място с площ от 1 123 кв.м., ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, за което е отреден УПИ VІ-789, кв.105 по плана на с. Т.И., обл. Ш., при граници: улица, УПИ VІІ-788, УПИ V-791. На 10.11.1995 г. между него и въззиваемия е бил сключен писмен договор, подписан от купувач, продавач и двама свидетели, с нотариална заверка на подписите рег. № 149/17.11.1995 г. на Кметство – с. Т.И., съгласно който бащата продава описания имот на сина си за сумата от 50 000 лева, платена в деня на подписване на договора. В документа е посочено, че на същата дата купувачът се въвежда от продавача във владение на имота. С декларация по чл.14 от ЗМДТ от 30.03.1998 г., въззиваемият е декларирал целия имот като собствен. С н.а. № 28 от ... г. на нотариус рег. № ..., с район на действие НПРС, същият е бил признат за собственик на имота по наследство от баща му А.М. Х.. На л.124 от първоинстанционното дело е приложена жалба до РП – Нови пазар от 15.06.2007 г., от жалбоподатеката срещу въззиваемия, в която същата е посочила, че ползвайки се с документ с невярно съдържание – удостоверение за наследници, брат й неправомерно се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за спорния имот № 28 от ... на нотариус рег. № .... Върху жалбата не е поставена отметка и по делото липсват други доказателства, че е била депозирана пред РП- Нови пазар лично от подателя или чрез куриер. От показанията на разпитаните свидетели и отговорите на жалбоподателката на въпроси по чл.176 от ГПК се изяснява, че  процесният имот е бил обитаван от наследодателя и семейството му, като след развода му с майката на страните през 1988 г. и след заминаването на другите му деца, в него останали да живеят единствено той и въззиваемият с неговото семейство. Семейството на последния ползва имота от 1995 г. досега, като  междувременно е извършило редица ремонтни дейности и подобрения в него. Според свид. М.А. / дъщеря на въззиваемия /, единственият от наследниците на А. Х., който е посещавал имота през този период е синът му В. от Турция. Жалбоподателката се изселила в Република Турция през 1989 г. и  оттогава досега се е завръщала неколкократно в България. Същата твърди, че през време на престоя си в страната е отсядала при роднини в с. Т.И., но не е посещавала процесния имот, тъй като не е била допускана от въззиваемия. Изявленията й, че е била възпрепятствана да влиза в имота от въззиваемия и е била заплашвана от него се потвърждават от съпруга й – свид. А.Й., който има основания да се счита предубеден от изхода на правния спор именно в това си качество. Свид. Ф.С. заявява, че до смъртта на баща й при идванията си в България жалбоподателката отсядала при него в процесния имот, но след като той починал не знае да се е завръщала в страната. Твърди също, че жалбоподателката е приела баща си в Турция и се е грижила за него в продължение на 4-5 месеца, като му осигурила и болнично лечение. След изписването му от болница, същият се завърнал в България и малко по-късно починал. Жалбоподателката искала да се върне за погребението му,  но „ всичките братя я върнаха”. Останалате свидители – Й.Х., И.А. и М.А., всички живущи в с. Т.И.,  заявяват, че не са виждали  жалбоподателката да посещава селото след изселването й в Република Турция. Първите двама свидетели потвърждават, че договорът за покупко-продажба от 10.11.1995 г. между наследодателя и въззиваемия е подписан в тяхно присъствие и, че към тази дата Х. е бил във видимо добро физическо и психично здраве, както и, че при изповядване на договора между старните по него не е била броена сума, но те знаят, че имотът е прехвърлен на въззиваемия вместо изпълнение задължение на наследодателя към него.  

                   Въз осонова на установените факти, съдът достига до следните правни изводи: Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост. Тя е способ за придобиване право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право през определен период от време, фиксиран от закона. За придобиването по давност е необходимо да бъде установено владение върху един имот. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, и включва обективен елемент – упражняване на фактическа власт и субективен елемент – намерение за своене на вещта. Нормата на чл.79, ал.1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години, като ал.2 от същата разпоредба гласи, че, ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на пет години, т.е. придобивната давност се характеризира с два съществени елемента - изтичане на законно определен период от време и извършване на дейност на фактическо господство върху определен имот, с намерение да се свои. Според чл.70, ал.1 от ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или, че предписаната от закона форма е била опорочена. Добросъвестността се предполага до доказване на противното и е достатъчно да е съществувала при възникване на правното основание. В чл.69 от ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тя обаче не важи в отношенията между сънаследници. Чл.81 от ЗС предвижда, че с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца, давността се прекъсва, а чл.83 от с.з. презумира, че, който докаже, че е владял в различно време, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Според правната теория и трайна съдебна практика, включая задължителна, като елемент от придобивната давност, владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно / да не е установено и поддаржано с насилие /, явно / да не е установено и поддържано по скрит начин /, несъмнително / да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене /, да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху наследствен имот, той продължава владението на своя наследодател, но само в рамките на наследствената си част и е държател по отношение наследствените части на останалите наследници от имота. За да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части, не е достатъчно да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия имот само за себе си – напр. като отказва да ги допуска в имота, или доведе до знанието им намерение да се разпореди с него в своя полза, или като го  ползва по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници. Изключение се допуска единствено в хипотезата, при която владението на претендиращия придобиване по давност сънаследник е установено въз основа на постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т.нар. неформална делба. Декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на правата им. Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонти и подобрения също не са такива действия. Когато владелецът упражнява фактическа власт върху съсобствен имот е възможно той да отрича правата само на някои от съсобствениците и да отблъсква владението им, като не ги допуска до имота, и в същото време да признава правата на друг съсобственик. В тази хипотеза следва да се приеме, че владелецът упражнява фактическа власт върху вещта с намерението за придобиване идеална част от нея, съотвестваща на правата на този съсобственик, чието владение е отблъснал. Лицето, което се позовава на придобивна давност трябва да докаже при спор за собственост, при условията на пълно и главно доказване, че е извършило действия, с които е обективирало спрямо невладеещия собственик  намеранието си да владее имота за себе си, т.е., че е демонстрирало  промяна в намерението си, така, че да отблъсне евентуалните претенции на всяко трето лице. За да настъпи промяна в основанието на държането с едностранни действия, необходимо е държателят да извърши действия, с които да прояви активност, която по смисъл и съдържание да отрича правата на собственика.  На следващо място, трябва да престане да държи вещта за другиго и да започне да я държи за себе си, т.е., към фактическата власт, която упражнява да прибави и намерение да свои вещта. Накрая, действията на държателя, с които демонстрира промяна в основанието трябва да са стигнали до знанието на собственика. За придобиване на имота по давност не е достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира плодовете от него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие имота по давност е необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху  вещта. Действията, с които се демонстрира намерение за своене следва по категоричен начин да отричат правата на третите лица, да сочат на намерение за своене на имота и да са достигнали до знанието на собственика, т.е., чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на имота. Знанието на собственика следва да е доказано по категоричен начин, като инициативата за създаването му като субективен елемент трябва да изхожда от владеещия несобственик, който е длъжен да афишира намерението си да свои вещта по несъмнен начин, дори и при проявена от титуляра на вещното право незаинтересованост към нея. В противен случай, при липса на знание у собственика, дори и обективирано пред други, владението в определен срок от време, съпроводено с намерение да се свои, не поражда право на собственост за владеещия несобственик. Не може да се счита за смутено владението на един недвижим имот, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност – прекъсвана, с подаване до прокуратура на жалба от собственика на имота за проверка как същият е станал собствен на друго лице и за връщане на имота на собствениците. И в този случай владението остава необозпокоявано, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота. При наличие на възведено възражение за придобиване на имот по давност, съдът може служебно да се произнася по прекъсването или спирането на придобивния давностен срок. Основанията за спиране или прекъсване на давностните срокове са установени със закон и се прилагат както за погасителната, така и за придобивната давност.

                   В конкретния случай, между страните не се спори, че процесният имот е бил собствен на общия им наследодател, както и, че след смъртта си той е оставил общо шест наследника, всички негови деца, включая жалбоподателката и въззиваемия. Последният обаче се позавава на придобиване на имота въз основа на изтекла придобивна давност, считано от 10.11.1995 г., когато между него и общия наследодател е бил сключен писмен договор за покупко-продажба на същия, до датата на завеждане на исковата молба – 01.12.2015 г., като не твърди, че е бил добросъвестен владелец и не претендира придобиване на собственост поради изтичане на кратката придобивна давност по чл.80 от ГПК, от което следва, че като е обсъдил наличието на такава  първоинстанционният съд недопустимо е излязъл извън предмета на правния спор. Безспорно сключеният между наследодателя и въззиваемия писмен договор за покупко-продажба не отговаря на императивното изискване за форма и не е породил транслативен ефект. Въз основа на него обаче е било предадено владението върху имота, от която дата в отношенията между наследодателя и въззиваемия последният се е легитимирал като упражняващ фактическа власт върху вещта като своя собствена, което му намерение е било признато от прехвърлителя. Въпреки това, доколкото до датата на смъртта на наследодателя не е могъл да изтече изискуемият давностен срок, имотът е останал в наследствената маса, като правото на собственост се е разпределило и е преминало в патримониума на неговите наследници при квоти по 1/6 ид.ч. за всяко от шестте му деца, на основание чл.5 от ЗН. От доказателствата по делото се установява по категоричен начин, че след смъртта на общия наследодател, настъпила на 22.11.1995 г., въззиваемият е ползвал целия имот еднолично, че го е декларирал пред данъчните служби на свое име и е извършил ремонти и подобрения в него, както и, че на жалбоподателката е станало известно за упражняваната от него фактическа власт. От изявленията на последната, които съдържат твърдения за неизгодни за нея факти и от показанията на част от разпитаните свидетели може да бъде направен извод, че след 22.11.1995 г. въззиваемият не я е допускал в имота, но не се доказва с категоричност, че, освен това е демонстрирал пред нея, по явен и недвусмислен начин, намерение да свои наследствената й част, доколкото са налице данни, извлечени от изявленията на жалбоподателката и Ф.С.. и А.Й., че междувременно й е обащавал, че ще уредят отношенията си във връзка с имота. Още повече, че се доказва, че на 22.12.2006 г. въззиваемият се е снабдил с нотариален акт за собственост върху имота по наследство, а не въз основа на придобивна давност, което е признание от негова страна и безспорна индиция, че към посочената дата той е считал имота за наследствен, а не за собствен по давност, като потвърждава и заключението, че, макар да не е допускал жалбоподателката до имота и да я е лишавал от правото на вледение и ползване върху него съобразно припадащата й се идеална част, въззиваемият не е демонстрирал явно и несъмнено намерение да свои имота, отричайки правото на собственост на сестра си. Заявлението на въззиваемия пред нотариуса и снабдяването му с нотариален акт за придовибане на имота по наследство съставлява признание на факта, че към датата на изготвяне на документа се е считал за негов собственик по силата на наследяване, а не на придобивна даност, независимо от факта, че, видно от удостовереното в акта, същият се е заявил като единствен наследник  на баща си, игнорирайки останалите, което представлява злоупотреба с право и не би могло да го ползва. Предвид изложеното и, че не се доказва по категоричен начин, че въззиваемият е афиширал недвусмилено намерението си за своене на имота по начин, по който то да стане известно на жалбоподателката без да оставя съмнение у нея относно съдържанието му, съдът приема, че възражението на въззиваемия за изтекла в негова полза придобивна давност е неоснователно и следва да се отхвърли. В тази връзка и за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че данни, че жалбоподателката е узнала за намерението за своене на имота у въззивамия са налице едва след 15.06.2007 г., когато е датирана изготвената от нея жалба до РП.

                   В съотвествие с изнесените фактически и правни доводи и, че от материалите по делото се установи по безспорен начин, че жалбоподателката е собственик по наследство от баща си на 1/6 ид.ч. от спорния имот, приема, че предявеният установителен иск е основателен и доказан и следва да се уважи, като на основание чл.537, ал.2 от ГПК, издаденият в полза на въззиваемия констативен нотариален акт бъде отменен по отношение собствената на жалбоподателката 1/6 ид.ч.. 

                    Поради горното, заключава, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, като, вместо него бъде постановено друго, с което да се признае за установено по отношение на въззиваемия, че жалбоподателката е собственик на 1/6 ид.ч. от  недвижим имот, представляващ  дворно място с площ от 1 123 кв.м., ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, за което е отреден УПИ VІ-789, кв.105 по плана на с. Т.И., обл. Ш., при граници: улица, УПИ VІІ-788, УПИ V-791, придобити по наследство от А. М.Х. / А.Е.М. /, ЕГН **********, б.ж. на с. Т.И., обл. Ш., починал на 22.11.1995 г., издаденият в полза на въззиваемия констативен нотариален акт за собственост върху същия имот бъде отменен по отношение на наследствената на жалбоподателката 1/6 ид.ч., и  въззиваемият бъде осъден да заплати на жалбоподателката деловодин разноски в размер на 669.66 лева, от които 500.00 лева – адвокатски хонорар.

                   Водим от горното, съдът

 

                                    Р         Е         Ш         И  :

                    

                   ОТМЕНЯ изцяло решение № 309/25.10.2016 г. по гр.д. № 1187/2015 г. по описа на Районен съд – Нови пазар и, вместо него постановява:

 

                   ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.А.М., ЕГН **********,***, че Ж.А.Й., ЕГН **********,*** е собственик на 1/6 ид.ч. от  недвижим имот, представляващ  дворно място с площ от 1 123 кв.м., ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки, за което е отреден УПИ VІ-789, кв.105 по плана на с. Т.И., обл. Ш., при граници: улица, УПИ VІІ-788, УПИ V-791, придобити по наследство от А. М.Х. / А.Е.М. /, ЕГН **********, б.ж. на с. Т.И., обл. Ш., починал на 22.11.1995 г..

 

                   ОТМЕНЯ  н.а. № 28 от ... г. на нотариус рег. № ..., с район на действие НПРС, с който Н.А.М., ЕГН ********** е признат за собственик на описания по-горе недвижим имот, по наследство от баща му А.М. Х., ЧАСТИЧНО, до размера на наследствената на Ж.А.Й., ЕГН **********, 1/6 ид.ч. от имота.

 

                   ОСЪЖДА Н.А.М., с посочените данни, да заплати на Ж.А.Й., с посочените данни, деловодни разноски в първоинстанционното производство в размер на 669.66 лева, от които 500.00 лева – адвокатски хонорар.

 

                   Делото е разгледано и решението е постановено при участието на третото лице помагач на ответника по иска – Г.О.М., ЕГН **********,  с адрес: ***.

 

                   Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл.280 от ГПК.  

 

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.                      2.