Р Е Ш Е Н И Е № 302

гр. Шумен, 15.12.2014 г.

Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. мл.с. Д. Димитров

при секретаря Т. К., като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 584 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Е.Х.Х. и С.А.Х., действащи чрез пълномощника адв. И. Т. от ШАК, срещу решение № 239/23.07.2014 г. по гр. д. № 1047/2013 г. по описа на НПРС, с което са уважени предявените срещу двамата положителни установителни искове за собственост и са осъдени да заплатят деловодни разноски в размер на 470.00 лева.

Жалбоподателите намират решението за неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал. С оглед на изложеното, молят въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искови претенции и им присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите Я.Н.С. и Е.М.Б., действащи чрез пълномощника адв. Р. К. от ШАК, депозират отговор на жалбата, в който я оспорват като неоснователна и недоказана и молят за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от името на надлежно легитимирани лица и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното: Гр. д. № 1047/2013 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на въззиваемите срещу жалбоподателите, в която ищците твърдят, че са съпрузи и са собственици на земеделски земи, находящи се в землището на с. П., обл. Ш., както следва: нива с площ от 28,663 дка, четвърта категория, в местността "....", имот № 019068 и нива с площ от 8,316 дка, пета категория, в същата местност, имот № 019012. Собствеността върху описаните имоти придобили през време на брака си, от праводателите К.К.С. и Х.К.С., чрез правни сделки - дарение и покупко-продажба, по силата на нотариален акт № 14, том ІХ, дело № 1124/2012 г., поправен с нотариален акт № .... и нотариален акт № ..., поправен с нотариален акт № ... г., всички на нотариус П. А., с район на действие НПРС. Праводателите им притежавали общо 1/2 идеална част от имотите по наследство от С.Х.Е. и съответно такава част била прехвърлена на ищците. Впоследствие, установили, че ответникът С.А.Х. се е снабдил с нотариални актове за процесните имоти по давностно владение, въз основа на обстоятелствена проверка, а именно н.а. № 123, том XX, дело № 3037/2011 г. и н.а. № 38, том VI, дело № 686/2012 г.. Към момента на издаването на нотариалните актове ответникът е бил в граждански брак с ответницата Е.Х.Х., поради което имотите се считали придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Ищците оспорват, че процесните земи са били владяни от ответниците в продължение на десет години, като твърдят, че те са били владяни от техните праводатели, които са ги отдавали под наем на трети лица и никога не са се дезинтересирали от тях до отчуждаването на притежаваните от тях идеални части. В настоящия момент процесните имоти също се обработвали от трети лица. Позовавайки се изложеното, молят съдът, да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответниците, че са собственици на 1/4 идеална част от гореописаните имоти, придобити в режим на СИО, съгласно договор за покупко-продажба, както и, че ищецът е собственик на 1/4 идеална част от тях, по силата на договор за дарение, като им присъди и изъвршените по делото разноски.

В срока за отговор ответниците оспорват предявените искове като неоснователни и навеждат възражения за нищожност на представените от ищците договор за дарение и покупко-продажба. Считат, че договорът за дарение е нищожен на следните основания, заявени в условия на евентуалност в следния ред: като сключен без основание, поради липса на данни за осъществяване на дарствения акт; като противоречащ на разпоредбата на чл.33 от ЗС, както и на добрите нрави – защото е било редно прехвърлителят да предложи имотите първо на ответниците, и като привиден – защото прикрива договор за покупко-продажба. Относно договора за покупко-продажба, считат, че е нищожен, поради липса на съгласие на прехвърлителя за продажба на конкретно описаните в нотариалния акт имоти, както и за конкретните параметри на сделката. Наред с това, ответниците твърдят, че една част от имотите ответникът е придобил по наследство, а останалата част е придобита от двамата в резултат на давностно владение, продължило повече от десет години - от 1993 г. и до момента.

По делото, като трето лице – помагач на страната на ищците е конституиран К.К.С., който твърди, че с брат му Х.К.С. са притежавали по 1/4 идеална част от процесните имоти до прехвърлянето им на ищците. През 1994 г. К.С. и ответника фактически си разпределили земите, като всеки ползувал по 18 декара. С. работил тази част от земите две години, а после ги предоставил на ответника, който обещал да му дава рента. През стопанските 2008/2009 г. и 2010/2011 г. С. дал своята част от земите и тази на брат си да ги обработва арендатор, за което получавал рента.

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл.124, ал.1 от ГПК, като с решението си ги е уважил изцяло, отменил е н.а. № 123, том XX, дело № 3037/2011 г. и н.а. № 38, том VI, дело № 686/2012 г. и двата на нотариус П. А., с район на действие НПРС и е осъдил ответниците да заплатят на ищците деловодни разноски в размер на 470.00 лева. Решението се обжалва изцяло от ответниците.

След извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Съобразно изложенто в исковата молба и становището, застъпено в т.2 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, предявените положителни установителни искове за собственост са допустими.

По съществото на правания спор, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установява, че спорните имоти са възстановени с решение № 8/11.05.1992 г. на ОСЗГ – Нови пазар на наследници на Х. Х.М., б.ж. на с. П., област Ш., а именно на неговите внуци К.К.С. и Х.К.С. – синове на дъщеря му С.Х.Е., починала на 29.03.1992 г. и П. А., П. А. и С.А.Х. – деца на сина му А. Х.Х., починал на 15.02.1964 г., от което следва, че съгласно цитираното решение, ползващо се с доказателствената сила на констативен нотариален акт, К. и Х.С. се легитимират като собственици на по 1/4 ид.ч. от описаните имоти, а останалите трима наследници като собственици, по заместване на баща им А. Х. – на по 1/6 ид.ч. от тях. С н.а. № ... г., поправен с нотариален акт № ..., дело № 2975/2012 г. на нотариус рег. № 346, К.К.С. дарил на въззиваемия Я.Н.С. собствената си 1/4 ид.ч. от въпросните ниви. С нотариален акт № ..., поправен с нотариален акт № ... г. на същия нотариус, Х.Ч. / Х.К.С. /, действащ чрез пълномощника си К.К.С. продал на въззиваемия своята 1/4 ид.ч. от имотите, като между страните не се спори, че сделката е осъществена през време на брака на въззиваемия с въззиваемата, поради което съответната идеална част от правото на собственост е придобита в режим на съпружеска имуществена общност между двамата. От друга страна, жалбоподотелят притежава н.а. № .... г. и н.а. № .... г. на нотариус рег. № 346, съгласно които е признат за собственик на процесните имоти по давност. Към датата на изготвяне на нотариалните актове, жалбоподателят е бил в граждански брак с жалбоподателката, поради което част от имотите следва да се считат в режим на съпружеска имуществена общност.

Видно от изложеното по-горе, всяка от насрещните страни по спора се легитимира като носител на право на собственост върху процесните имоти с нотариални актове, като тези, от които черпят права ищците обективират правни сделки, а представените от ответниците са съставени по реда на чл.587, ал.2 от ГПК. Жалбоподателите основават правото си на собственост на наследяване от жалбоподателя на 1/6 ид.ч. от спорните земеделски земи и на изтекла в полза на двамата придобивна давност по отношение на останалите 5/6 ид.ч.. Съгласно постановките, залегнали в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, както нотариалният акт за сделка, така и констативният нотариален акт по чл.587 от ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота до доказване на противното с влязло в сила съдебно решение. Когато и двете страни в правния спор легитимират правото си на собственост с нотариални актове, било констативни или такива за правна сделка, разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответно удостовереното от нотариуса придобивно основание. В конкретния случай, с оглед изявленията на страните, се изяснява, че ответниците не оспорват, че праводателите на ищците са придобили, по наследство от дядо им, право на собственост върху по 1/4 ид.ч. от земеделските имоти, а ищците не оспорват, че ответникът е придобил по наследство от същия наследодател правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от тях, което се потвърждава по безспорен начин и от събраните по делото доказателства. Жалбоподателите обаче твърдят, че са придобили целите имоти, извън наследствената на жалбоподателя 1/6 ид.ч., включая и претендираните от въззиваемите идеални части, по давност, което предполага да докажат, при условията на пълно и главно доказване, че са упражнявали фактическа власт върху въпросните ниви, в продължение на десет години, демонстрирайки пред третите лица намерението си да ги своят като собствени, като владението им е било явно, необезпокоявано и непрекъснато, и волята им за своене е достигнала до знанието на останалите наследници на праводателя Х. Х.М.. Жалбоподателят твърди, че владее имотите като свои считано от 1993 г.. Съгласно изричната норма на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, владението му обаче би могло да се зачита, като релевантен юридически факт за придобиването им по давност, от дата 22.11.1997 г.. Депозираните пред съда свидетелски показания дават основание да се приеме, че жалбоподателят е обработвал земите в периода след 1997 г., но те не са убедителни относно обстоятелството, че е упражнявал непрекъснато владение върху целите имоти, както и, че е демонстрирал намерението си да ги свои пред останалите съсобственици. Относно тези обстоятелства, настоящата инстанция счита, че първоинстанционният съд е извършил пълна, всестранна и точна преценка на събраните в хода на процеса доказателства, като е изложил точни, ясни и всеобхватни мотиви, основаващи се изцяло на установените по делото правно релевантни факти, поради което препраща към тях, на основание чл.272 от ГПК и възприема изцяло крайния извод на съда, че не се доказва жалбоподателят да е придобил по давност собствеността върху целите имоти, поради което се легитимира като собственик единствено на получената по наследство от дядо му 1/6 ид.ч. от тях. Останалите идеални части от имотите са били притежание на другите наследници, съответно на наследствените им квоти, като всеки от праводателите на въззиваемите е притежавал по 1/4 ид.ч., т.е. точно толкова, с колкото се е разпоредил.

Що се касае до възраженията на ответниците за нищожност на договора за дарение и договора за продажба, посредством които въззиваемите се легитимират като собственици на съответните идеални части от имотите, съдът приема възражението, че договорът за дарение е сключен без основание за неоснователно, предвид липсата на доказателства, които да опровергават наличието на обективираното в нотариалния акт намерение на дарителя да дари своята иделна част от земите на надарения, което е достатъчно, за да обоснове наличието на кауза на договора за дарение. Несъстоятелно е и възражението, че договорът противоречи на чл.33 от ЗС, тъй като цитираната разпоредба касае извършване на възмездна разпоредителна сделка от един от съсобствениците с неговата част от съсобствения имот, а не на безвъзмездна такава, каквато е дарението, и праводателите на въззиваемите не са били обвързани от задължението за предпочтително оферираране на жалбоподателите. Наред с това, нарушението на императивната номра на чл.33 от ЗС не е основание за нищожност на сделката, което изрично следва от разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗС, даваща право на съсобственика да изкупи отчуждената част от имота от третото лице, на което е била прехвърлена при неспазване на изискванията по ал.1. Изцяло необосновано е и възражението, че договорът за дарение противоречи на добрите нрави, тъй като не се доказва дарственият акт да е мотивиран или да представлява поведение на дарителя, противоречащо на общоприетото схващане за нравственост и морал, както правилно е приел в мотивите си първоинстанционният съд. Като недоказано следва да се отхвърли и възражението за привидност на дарението, тъй като жалбоподателите не ангажират каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията си, че дарителят и дареният не са желаели пораждане правните последици на обективирания в нотариалния акт договор за дарение и са целели да прикрият от третите лица договор за покупко-продажба.

По възражението, че договорът за покупко-продажба е нищожен, поради липса на съгласие у прехвърлителя да се разпореди с конкретно посочените в нотариалния акт имоти, тъй като в пълномощното, дадено на пълномощника, който го е представлявал при сключване на сделката, не са описани имотите, с които му се предоставя право да се разпорежда от името и за сметка на представлявания и на каква цена, позовавайки се на правната доктрина и съдебна практика, включая задължителна такава на ВКС, обективирана в Решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ІV г.о., Решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г., І. г.о., Решение № 285/28.09.2011 г. по гр. д. № 1033/2010 г., ІІІ г.о., Решение № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 16/2010 г., Решение № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/2014 г., ІV г.о., настоящата инстанция застъпва тезата, че сключената без представителна власт сделка не е нищожна, а относително недействителна до потвърждаването й от представлявания или до прогласяването на упълномощителната сделка за недействителна. Правните действия извършени от лице без представителна власт не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания, или налице е висяща недействителност на сделката до потвърждавеното й от лицето, от чието име е сключена, а, ако мнимо представляваният откаже да потвърди договора, недействителността се стабилизира, като се трансформира в относителна, а не в абсолютна нищожност, която може да е само изначална и неподлежаща на саниране. Когато между представляван и представител няма спорове относно предмета и обема на представителната власт, то насрещната страна по договора или трето лице не може да предизвиква такива спорове, като черпи права за себе си. Обратното разбиране противоречи на вложения от законодателя смисъл в института на представителството, както и на справедливостта и добрите нрави. Процесуално легитимиран да предяви иск за оспорване на сключения чрез представител договор е упълномощителят, а процесуално легитимиран като ответник е третото лице, което е договаряло с пълномощника. Като страна по делото може да участва и пълномощникът. Не е допустимо съдът да се произнася по въпроса за действителност на сключената чрез пълномощник правна сделка преди да бъде разрешен този за действителността на упълномощителната сделка, като оборването действителността на последната може да бъде извършено само с участието на всички страни по нея. Предвид изложеното, въззивият съд приема, че възражението на жалбоподателите следва да бъде оставено без разглеждане като недопустимо.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, настоящата инстанция намира за доказано по категоричен начин, че, по силата на приложените по делото договор за дарение и договор за пукупко-продажба въззиваемите се легитимират като собственици на претендираните с исковата молба идеални части от спорните имоти, поради което предявените от тях положителни установителни искове за собственост са изцяло основателни и следва да се уважат, като, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, издадените в полза на жалбоподателите констативни нотариални актове се отменят за притежаваните от въззивамите общо 1/2 ид.ч. от имотите. Що се отнася до установения по делото факт, че Ш.Х.С. / С.Х.Е. / - майка на праводателите на въззиваемите се е отказала от наследството на баща си Х. Х.М., въззивният съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния, че, доколкото отказът е направен на 22.04.1983 г., т.е. преди възстановяване на процесните имоти по реда на ЗСПЗЗ, те се явяват новооткрито наследство по смисъла на чл.91а от ПР на ЗН, поради което направеният отказ от наследство няма действие по отношение тях и не може да бъде пречка за уважаване на исковете.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция достига до извод, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди, включая в частта за разноските.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия деловодни разноски във въззивното производство в размер на 370.00 лева – платен адвокатски хонорар.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 239/23.07.2014 г. по гр.д. № 1047/2013 г. на НПРС.

ОСЪЖДА С. А.Х., ЕГН ********** и Е.Х.Х., ЕГН **********,*** да заплатят на Я.Н.С.,*** деловодни разноски във въззивното производство в размер на 370.00 лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.