Р Е
Ш Е Н
И Е № 250
гр. Шумен, 23.10.2013 г.
Шуменски окръжен съд, в публичното
заседание на двадесет и
шести септември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. М. Маринов
при секретаря
Ю. А., като разгледа
докладваното от съдия докладчика Т.
Димитрова в.гр.д. № 409
по описа за
2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по възивна жалба на
И.А.Н., чрез пълномощника адв. Б. Г. от ШАК, срещу
решение № 446/29.05.2013 г. по гр.д. № 3796/2012 г.
по описа на ШРС, с което е осъден да предаде на В.В.Р., отнетото по скрит начин
държане върху ПИ пл. № 013004, с площ от 10.404 дка,
в местността “ ... “, с. Т., област Шумен, както и да му заплати сумата от
360.00 лева – деловодни разноски.
Жалбоподателят намира решението за недопустимо, а алтернативно – и за
незаконосъобразно и неправилно, поради което моли въззивният
съд да го обезсили, съответно – отмени и остави без уважение предявения иск,
като му присъди и извършените по делото разноски. Съображенията му са, че съдът
се е произнесъл по недопустим иск, респ. – че решението е постановено при допуснати
съществени нарушения на материалния закон.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият
В.В.Р., действащ чрез пълномощника адв. Г. В. от ШАК,
депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за
оставянето й без уважение, като му бъдат присъдени и извършените във въззивното производство разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.
Разгледана по същество, е частично основателна, поради следното:
Гр.д.
№ 3796/2012 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на В.В.Р.
срещу И.А.Н., в която ищецът твърди, че
е наемател,
по силата на договор наем, вписан в имотния регистър при СВ
с дв.вх. №1313 от 17.03.2009 г., том ІІ, № 187, на ПИ пл. № 013004, с площ от
10.404 дка, в с. Т.,
местност «...», област Шумен, който му
бил отдаден за срок от осем стопански
години. Срещу наемодателя на земеделската земя «К.К.» ЕООД било образувано изпълнително дело №
20118760400934/2011 г. на ЧСИ Д.З., рег.№ 876, с район на действие ШОС. В хода на делото, принудителното
изпълнение било насочено срещу описания имот, като била наложена възбрана върху
същия. С постановление за възлагане на имота, вписано в СВ на 14.03.2012 г.,
съставено от ЧСИ, земеделската земя била възложена на ответника, в качеството
на обявен за купувач от публична продан. По негово искане, ЧСИ насрочил и въвод във владение на имота. Ищецът
направил възражение пред ЧСИ, че е недопустимо да бъде извършен въвод във
владение върху същия, тъй като за него има вписан наемен договор, който,
съгласно чл.237 ал.1 от ЗЗД, остава в сила и спрямо приобретателя, ако е вписан
в имотния регистър. Вземайки предвид, че срещу насрочения въвод е подадено
възражение от лице, което заявява самостоятелни права върху земята, ЧСИ отложил
въвода и му предоставил срок да предяви
искане за спиране на изпълнението. Това било направено от него, в резултат на
което било образувано гр.д. № 1305/2012 г. по описа на ШРС. Впоследствие,
делото било прекратено поради липса на предмет, с оглед прекратяването на
изпълнителното дело. Ищецът предявил и
установителен иск срещу ответника по гр.д. № 1225/2012 г. по описа на ШРС, но производството по делото
също било прекратено, тъй като съдът
приел, че липсва интерес от иска. След прекратяване на посоченото по-горе
изпълнително дело, било образувано ново изп.д. № 20127750400073/2012 г. на ЧСИ
Я.Б., рег. № 775, с район на действие
ШОС, по което, без да е нА.це уведомление до длъжника или третите лица, на 12.05.2012 г. бил извършен
въвод във владение на ответника върху спорния имот. Ищецът депозирал жалба
срещу извършения въвод по ч.гр.д. № 442/2012 г. на ШОС, което обаче отново било
прекратено, поради липса на право на жалба. От сключване на наемния договор на
16.03.2009 г. до момента на отнемане на земята на 02.05.2012 г. наемателят я обработвал и стопанисвал от свое
име и за своя сметка, т.е. нА.це е
държане, продължило повече от шест месеца на правно основание, както и отнемане
на земята от ответника, посредством незаконосъобразни действия на съдебния
изпълнител. Освен това, приобретателят на земята не изпълнил задължението си да
осигури безпрепятственото й ползване от наемателя, с вписан договор за наем. С
оглед на горното, ищецът счита, че има правен интерес да защити правата си по
реда на чл.76 от ЗС и моли съдът да постанови решение, с което ответникът да
бъде осъден да му върне държането върху процесния имот. В условия на
евентуалност, предявява иск по чл.228, вр. с чл.237, ал.1 от ЗЗД и моли да му
бъдат присъдени извършените деловодни разноски.
Ответникът е възразил, че изп.д. № 20127750400073/2012 г. на ЧСИ рег. №775, с
район на действие ШОС е
завършило с публична продан, поради което е приложима разпоредбата на чл.498, ал. 2 от ГПК, която се явява
специална и изключва предявяването на владелчески искове, респ. искове по
чл.237 от ЗЗД. До този извод, съвсем правилно, е достигнал и ШОС в своето определение, постановено по в.гр.д. № 442/2012 г..
Счита че исковете са и неоснователни, тъй като текстът на чл.76 от ЗС
предполага нА.чието на два елемента от фактическия състав. В случая, отнемането
на владението обаче, не е осъществено нито чрез насилие, нито по скрит начин, а
на законово основание. Не са нА.це и
предпоставките на чл.75 от ЗС, доколкото разпоредбата на закона се отнася само
до защита на владението, а наемателят няма качество на владелец на имота. Наред
с това, ЧСИ не е извършил незаконосъобразни действия при извършването на въвод
в процесния имот.
Първоинстанционният съд е квА.фицирал исковите претенции като иск по
чл.76 от ЗС, съединен, при условията на евентуалност, с иск по чл.228, ал.1 от
ЗЗД, като е уважил иска по чл.76 от ЗС и е осъдил ответникът да предаде на
ищеца отнетото му по скрит начин владение върху спорния имот, както и да му
заплати 360.00 лева – разноски. Решението се обжалва от ответника.
При извършена проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че
атакуваното решение е вА.дно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила.
С оглед на изложеното в исковата молба, съдът приема, че предмет на
разглеждане са главен иск по чл.76 от ЗС и обективно съединен, при условията на
евентуалност, иск по чл.79, ал.1, вр. чл.228, ал.1, вр. чл.237, ал.2 от ЗЗД.
От изявленията на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че между въззиваемия
В.В.Р. и «К.К.» ЕООД,
гр. Ш. е бил сключен договор за наем на ПИ пл. № 013004, с площ от 10.404 дка, в с.Т.,
местност «...», област Ш., вписан СВ с дв.вх.
№ 1313 от 17.03.2009 г., том ІІ, № 187,
за периода от стопанската 2008/2009 г. до 2013/2014 г.. Срещу наемодателя е било образувано изпълнително дело № 20118760400934/2011 г. на ЧСИ
Д.З., рег. № 876 на НК, с район на действие ШОС, имащо за предмет събиране на
парично вземане. В хода на делото, принудителното изпълнение е било
насочено срещу описания имот, като е наложена възбрана върху него и е изнесен
на публична продан. С постановление за възлагане, вписано в СВ на 14.03.2012
г., съставено от ЧСИ, имотът е бил възложен на обявения за купувач от
публичната продан жалбоподател.
Впоследствие, изпълнителното производство е
било прекратено и прехвърлено на друг ЧСИ, като е било преобразувано в изп.д. № 20127750400073/2012 г. на ЧСИ Я.Б., рег. № 775,
с район на действие ШОС. По това дело,
на 02.05.2012 г. жалбоподателеят е бил въведен във владение на процесния имот.
Както правилно е посочил в мотивите си първоинстанционният съд, за
успешното провеждане на иск по чл.76 от ЗС, ищецът следва да докаже, че към
момента на отнемане владението върху недвижимия имот е имал качеството на негов
държател, че то му е отнето по скрит или насилствен начин от ответника и
момента на отнемане.
По делото се доказва, че жалбоподателят е въведен в имота, т.е.
държането е изгубено от въззиваемия, на 02.05.2012 г., от което и, че исковата
молба е заведена на 30.10.2012 г., следва, че искът е предявен в преклузивния
срок по чл.76 от ЗС.
На следващо място, се установява, че, като наемател на процесния имот,
по силата на договор за наем от 16.03.2009 г., вписан в СВ на 17.03.2009 г., действащ към
момента на въвода във владение, въззиваемият е имал качеството на негов
държател и е осъществявал реално фактическата власт, за което
свидителстват разпитаните свидетели Р.А.
и М.К..
Според праваната теория и съдебна практика, искът по чл.76 от ЗС
защитава всяка фактическа власт върху вещта, без значение от вида й, дА. тя се
упражнява правомерно или неправомерно и дА. лицето, което я отнема е
действителният собственик или носител на друго вещно право върху вещта. Целта
на защита е да се забрани и предотврати самоуправното изменение на фактическото
положение. В хипотезата на отнемане на владението или държанието по скрит начин
е достатъчно да се установи, че отнемането е осъществено по начин, така че да
не може веднага да стане достояние на досегашния владелец или държател
съобразно обичайния начин, по който той е осъществявал фактическа власт, т.е.
да не е осъществено в негово присъствие или в присъствието на лица, чрез които,
според нормалните отношения, той би бил уведомен незабавно.
В решение № 45/03.02.2011 г. по гр.д. № 242/2010 г. на ВКС, І г.о., постановено
по реда на чл.290 от ГПК и задължително за съда, се приема, че лишаването на
длъжника по изпълнението от осъществяваната от него фактическа власт върху
имота представлява нарушение по смисъла на чл.75 от ЗС и в случаите, когато
лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във
владение, когато този въвод е незаконосъобразен. Пропускът на владелеца да
обжалва въвода в предвидения в процесуалния закон срок не го лишава от
възможността да се защити срещу него с иск по чл.75 от ЗС. В подкрепа на този
извод е и изричната разпоредба на чл.358 от ГПК, която не урежда нов вид иск за
защита на нарушено владение, а само посочва какви са правомощията на
гражданския съд в производство по предявени искове по чл.75 и чл.76 от ЗС, когато
се твърди от ищеца, че владението върху имота е отнето по нареждане или със
съдействието на съдебен изпълнител или друг държавен орган. По повод на
цитираното решение, настоящата инстанция споделя изцяло становището на
първоинстанциония съд, че, макар и развити
във връзка с иск по чл.75 от ЗС, залегнА.те в него постановки следва да
се считат меродавни и по отношение на защитата с иск по чл.76 от ЗС, особено
като се имат предвид мотивите на ВКС, изложени в определение № 880/05.10.2010
г. по гр.д. № 242/2010 г. за допускане до касационно обжалване. Съгласно чл.358
от ГПК, когато владението е отнето по нареждане или със съдействието на съдебен
изпълнител или друг държавен орган, съдът проверява законосъобразността на
нареждането, съответно на извършените действия, независимо дА. подлежат на
обжалване и дА. са обжалвани.
В чл.496, ал.2
от ГПК е посочено изрично, че от деня на постановлението за възлагане купувачът
придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Правата, които
трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на
купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите.
Съгласно чл.498 от ГПК, купувачът се въвежда във владение на имота от СИ въз
основа на влязлото в сила постановление за възлагане. Въводът се извършва срещу
всяко лице, което се намира във владение на имота. То може да се брани само с
иск за собственост. В правната доктрина и практика се застъпва становище, че
постановлението за възлагане на имот при публична продан е пряко изпълнително
основание и се ползва с особена изпълнителна сила, която се разпростира по
отношение на всички. Това прави възможно осъществяването на въвода, както срещу
длъжника, така и срещу всяко друго лице, заварено в имота. При осъществяване на
въвода не е предвидено уведомяване на длъжника или трети лица, тъй като той не
представлява същинско принудително изпълнение. Разпоредбите, касаещи
извършването на въвод след приключила публична продан са уредени в гл. ХХХХІІІ
от ГПК, като нормите в гл. ХХХХVІІ от ГПК са неприложими относно него, тъй като
регламентират въвод във владение при принудително отнемане на присъдени
недвижими вещи, а не въвод при публична продан като изпълнително действие за
събиране на парични вземания, какъвто е настоящият случай. Издаденото от СИ
постановление за възлагане е едностранен властнически акт, поради което, след
влизането му в сила за СИ остава единствено и само да извърши въвода,
безусловно и срещу всяко лице, при нА.чие на следните условия – купувачът да е подал
молба за извършване на въвод, да е представил документ за платени такси за
прехвърляне на имота и постановлението за възлагане да бъде вписано.
В определение № 81/20.02.2012 г. по ч.гр.д. № 498/2012 г. на ВКС, І г.о.
се приема, че длъжникът може да се защити срещу въвода въз основа на влязло в
сила простановление за възлагане чрез обжалването му при ограниченията на
чл.435, ал.2 и ал.3 от ГПК или чрез предявяване на искове по чл.439 и чл.496,
ал.3 от ГПК, както и искове за собственост или владение по чл.75 от ЗС, вр.
чл.358 от ГПК, а третото лице – чрез обжалване действията на СИ в хипотезите на
чл.435, ал.4 и ал.5 от ГПК или чрез предяване на владелчески иск по чл.435,
ал.5 от ГПК. В определение № 305/27.06.2013 г. по ч.гр.д. № 1695/2013 г. на
ВКС, І г.о. се застъпва становище, че въводът във владение на купувача от
публична продан се осъществява не само срещу длъжника, но и срещу трети на
принудителното производство лица, включително и срещу действителния собственик,
независимо от това дА. са установили владение преди или след предявяване на
иска, решението по което се изпълнява. В тази хипотеза третите лица не се
ползват от защитата по чл.523 и чл.524 от ГПК. Съгласно чл.496, ал.2 от ГПК от
деня на влизане в сила на постановлението за възлагане кпувачът придобива
всички права, които длъжникът е имал върху имота. Публичната продан обаче е
деривативен способ за придобиване право на собственост, поради което, ако е
продаден чужд имот, тя е непротивопоставима на действителния собственик.
Затова, ако той не е отблъснал насочването на принодително изпълнение върху
имота чрез обжалване по реда на чл.435, ал.4 от ГПК или чрез иск по чл.440 от
ГПК, може да се брани срещу въвода само с иск за собственост, а не с
владелчески иск.
Съобразно изложените постановки и, че
ищецът в настоящото произвоство е трето лице по изпълнението, което не
претендира собственически или владелчески права, а такива на държател върху
процесния имот, които, според него са противопоставими на купувача при
публичната продан по осмисъла на чл.496, ал.2 от ГПК, вр. чл.237, ал. от ЗЗД,
както и, че не може да търси защита срещу отнетото му държане по друг начин,
освен чрез владелчески иск по чл.76 от ЗС, тъй като не разполага с право на
жалба по чл.435, ал.4 или ал.5 от ГПК, съответно на иск по чл.75 от ЗС, вр.
чл.435, ал.5 от ГПК или на иск по чл.108 от ЗС, доколкото няма качеството на
владелец или собственик, настоящата инстанция намира, че, в съотвествие с общия
принцип, че никое признато от закона право не може да остане незащитено, следва
да се приеме, че на основание чл.76 от ЗС, вр. чл.496, ал.2 от ГПК, вр. чл.237,
ал.1 от ЗЗД и чл.358 от ГПК, същият има право на защита по реда на чл.76 от ЗС,
поради което предявеният главен иск е допустим.
Според чл.237, ал.1 от ЗЗД, при
прехвърляне на недвижим имот, договорът за наем остава в сила спрямо
приобретателя, ако е бил вписан в ИР. В протокола за въвод във владение от
02.05.2012 г. на ЧСИ Я.Б. е посочено, че изпълнителното производство е
образувано въз основа на изпълнителен лист от 11.10.2011 г., издаден по гр.д. №
3533/2011 г. на ШРС, от което се налага извод, че договорът за наем, по силата
на който въззиваемият е упражнявал държане върху процесния имот е бил вписан в
ИР преди завеждане на делото, решението по което се изпълнява. С оглед на
изложеното, че придобиването на недвижим имот чрез публична продан е
деривативен способ и съставлява прехвърляне по смисъла на чл.237, ал.1 от ЗЗД,
и, на основание цитираните по-горе законови разпоредби, настоящата инстанция заключава, че правото на
въззиваемия да упражнява фактическа власт върху имота, по силата на договора за
наем от 16.03.2009 г. е било противопоставимо на жалбоподателя като негов купувач,
което предпоставя правния му интерес да се брани срещу него с владелчески иск
за спорния имот.
Поради горното, намира, че с
оглед на възведената от въззиваемия претенция и обстоятелствата, на които се
основава, следва да изследва дА.
отнемането на фактическата му власт върху имота от жалбоподателя, в качеството
му на купувач на същия при публична продан, осъществено посредстовом въвод във владение, извършен от
ЧСИ по изп.д. № 20127750400073/2012
г. представлява отнемане на държането по смисъла на чл.76 от ЗС, с оглед законосъобразността
на въвода и дА. то е станало по скрит начин.
Досежно законосъобразността на въвода, както бе посочено по-горе, по
отношение на въвода във владение въз основа на постановление за възлагане не са
приложими разпоредбите на глава ХХХХVІІ и СИ не е длъжен да уведомява за
извършването му длъжника или третите лица, като при нА.чие на влязло в сила и
вписано в СВ постановление за възлагане, молба от купувача и представени от
негова страна документи за платени такси по прехъврлянето е длъжен да го изръши
безусловно, срещу всяко трето лице, което се намира във владение на имота.
В настоящото производство се
доказва, че преди осъществения от ЧСИ Я. Бойчев въвод постановлението за
възлагане на имота на жалбоподателя е било влязло в сила и вписано в СВ, като
не се спори, че купувачът е изпълнил и задължението си за представяне на
удостоверение за заплатени такси по прехвърлянето. Ето защо, въззивният съд
приема, че извършеният въвод е законосъобразен и владението на имота не е
отнето по скрит начин от ответника, а въз основа на вА.дни и законосъборзани
действия на ЧСИ Я.Б. по изп.д.№ 20127750400073/2012 г..
Предвид изложените
фактически и правни доводи, заключава, че по делото не се доказва отнемане
държането на ищеца върху спорния имот от ответника по скрит начин, поради което
искът по чл.76 от ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед отхвърлянето на
главния иск, на основание чл.272, ал.2 от ГПК, въззивният
съд дължи произнасяне по евентуално предявения иск.
Съобразно изложеното в
исковата молба, настоящата инстанция квА.фицира
исковата претенция като такава по чл.79, ал.1, вр.
чл.228, ал.1, вр. чл.237, ал.1 от ЗЗД. Искът е
допустим и няма пречки за разглеждането му.
По съществото на правния
спор, се доказва по категоричен начин, че възиваемият
е наемател на процесния недвижим имот, по силата на вА.ден наемен договор от 16.03.2009 г., с първоначално
уговорен срок на действие до края на стопанската 2014 г., който договор е бил
вписан в ИР на 17.03.2009 г., т.е. преди налагане на възбрана върху наетия имот
по изп.д. № 20118760400934/2011 г. на ЧСИ Д.З., рег.№ 876 на
НК, с район на действие ШОС, с оглед на което е противопоставим на взискателя
по посоченото изпълнително дело, по аргумент от чл.113, вр. чл.112, б.”е” от ЗС.
По силата на чл.496, ал.2 от
ГПК, от деня на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права,
които длъжникът е имал върху имота. Правата, които трети лица са придобили
върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не
могат да бъдат противопоставени на взискателите. Съгласно чл.237, ал.1 от ЗЗД,
при прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо
приобретателя, ако е бил вписан в ИР. В случая е беспорно, както бе посочено
по-горе, че наемният договор, от който черпи права въззивамеия е
противопоставим на взискателя по изп.д. № 20118760400934/2011 г. на ЧСИ Д.З., рег.№ 876 на
НК, с район на действие ШОС, от което следва, че, на основание чл.496, ал.2,
вр. чл.237, ал.1 от ЗЗД, доколкото придобиването чрез публична продан е
деривативен способ, има обвързващо действие и по отношение на жалбоподателя, в
качеството му на купувач при проданта, с оглед на което, от момента на
придобиване правото на собственост върху процесния имот, той е придобил в
патримониума си и правата и задълженията на наемодател по договора за наем от
16.03.2009 г. и дължи изпълнението им, съответно отговаря за неизпълнеието им,
като страна по него. Предвид изложеното и, че от събраните по делото
доказателства се установява по категоричен начин, че от датата на въвеждането
му в имота на 02.05.2012 г. жалбоподателят не изпълнява задължението си да го
предостави за ползване от въззивамия, в качеството му на наемател, настоящата
инстанция приема, че искът по чл.79, ал.1, вр. чл.228, вр. чл.237, ал.1 от ЗЗД
е основателен и доказан и следва да се уважи.
Що се касе до въражението на
жалбоподателя за непритовопоставимост на
анекса към договора за наем на приобритателя при публичната продан, доколкото
промяната касае удължаване, а не
намаляване срока на наемното правоотношение, счита, че е изцяло неоснователно,
поради което не следва да се има предвид.
В съответствие с изнесените
фактически и правни доводи, настоящата инстанция заключава, че в частта, в
която е уважен искът по чл.76 от ЗС първоинстанционното решение следва да се
отмени като неправилно, като, вместо него бъде постановено друго, с което искът
да бъде отхвърлен, и бъде уважен евентуално предявеният иск по чл.79, ал.1, вр.
чл.228, вр. чл.237, ал.1 от ЗЗД. В частта за разноските решението следва да
бъде оставено в сила, доколкото съотвестства на изхода от правния спор.
Извършените във въззивното
производство разнонки следва да останат в тежест на страните така, както са
направени от всяка от тях.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №
446/29.05.2013 г. по гр.д. № 3796/2012 г. по описа на
ШРС, в частта, в която И.А.Н., ЕГН **********,*** е осъден да предаде на
В.В.Р., ЕГН **********,***, на основание чл.76 от ЗС, отнетото му по скрит
начин държане върху ПИ пл. № 013004 , с площ от
10.404 дка, в с. Т., местност «...», област Ш., като, вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.В.Р.,
ЕГН **********,***, срещу И.А.Н., ЕГН **********,***, иск по чл.76 от ЗС, за
предаване на отнетото му по скрит начин държане върху ПИ пл. № 013004 , с площ от
10.404 дка, в с. Т., местност «...», област Ш..
ОСЪЖДА И.А.Н., ЕГН **********,*** да предаде на В.В.Р., ЕГН
**********,***, на основание чл.79, ал.1, вр. чл.228,
вр. чл.237, ал.1 от ЗЗД и договор за наем на
земеделска земя от 16.03.2009 г., вписан в СВ под вх. рег.
№ 1313 от 17.03.2009 г., № 187, т. ІІ, имотна партида 12961, 12962, държането
върху ПИ пл. № 013004, с площ от
10.404 дка, в с. Т., местност «...», област Ш..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 446/29.05.2013 г. по гр.д. № 3796/2012 г. по описа на ШРС в частта за разноските.
ВЪЗЛАГА извършените във въззивното производство разноски на всяка от страните така,
както са направени.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.